Обществените отношения по повод организирането и провеждането на доброволни студентски стажове се развиват сравнително от скоро в България. Под доброволни студентски стажове се разбира полагане на труд от страна на студент за кратък период от време (обикновено в неучебно време в продължение на не повече от три календарни месеца) под ръководството и контрола на работодател с цел придобиване на практически умения и опит от студента в избрана от него професионална област, която в повечето случаи е свързана със специалността на студента в университета.
Тъй като материята е нова, все още липсва цялостна и подробна нормативна уредба на студентските стажове. Съществува разлика между задължителните стажове, които са част от академичната програма на студентите в редица специалности, и доброволните стажове, при които основна движеща сила е инициативата и желанието на студента. Съществува и разлика между предлаганите стажове в държавната администрация, в бизнес организации и в организациите с нестопанска цел, най-вече с оглед спецификите на работодателя.
В нормативната уредба все още не се прави ясно разграничение между изброените видове студентски стажове. Към настоящия момент съществуват само отделни регулации, които уреждат обществените отношения по повод студентските стажове в определена област или вид институция. Такива нормативни актове са Законът за администрацията и Законът за съдебната власт, например. Виж също и Постановление № 103 на МС от 3.06.1991 г. за практическото обучение на студентите от висшите учебни заведения и полувисшите институти.
В частния сектор отношенията, свързани с провеждането на студентски стажове, могат да ангажират три страни: студенти, работодатели и университети. Всяка една от тези три страни влиза в двустранни правоотношения с всяка от останалите две, като изпълнението на задълженията на едната страна обезпечава реализирането на реципрочните права на насрещната страна. Основно е правоотношението между работодател и стажант. Обикновено между тях се сключва договор, по силата на който основното задължение на работодателя е да осигури на стажанта подходящи условия и ресурси – човешки, материални и здравословни, за полагане на труд с цел придобиване на практически умения и опит в съответната професионална област, докато задължението на стажанта е да изпълнява възложените му задачи, като спазва установените от работодателя вътрешни правила за дисциплина и безопасност на труда.
Въпреки че липсва изрична нормативна уредба в областта, принципите на гражданското и трудовото право предполагат интересът на стажанта да придобие практически опит и умения в дадена професионална област да е водещ в правоотношението. Работодателят от своя страна по-скоро инвестира в квалификацията на евентуално свой бъдещ служител, отколкото да получава квалифициран и пълноценен наемен труд и съответно не следва да дължи обичайното за съответната професионална област възнаграждение на стажанта. В този смисъл въпросът за заплащането на възнаграждение за прослужения стаж се явява второстепенен. обективно обоснована е и практиката в България, според която работодателите по стажантски програми обикновено плащат на своите стажанти трудови възнаграждения в минимални размери.
В българското законодателство липсва специална нормативна уредба на отношението работодател – стажант. Поради това правоотношенията между тези две страни са в повечето случаи изградени на принципа на договорната свобода. Основният нормативен акт, въз основа на който се сключват договорите, е Кодексът на труда (чл.61 и сл. и чл. 107 -117). С оглед провеждането на студентски стажове работодателите имат задължения и в областта на социалното и здравно осигуряване. в тази връзка приложение намират и Кодексът за социално осигуряване и Законът за здравното осигуряване, както и приетата въз основа на тях подзаконова нормативна уредба.
Отношенията между студент и университет по повод на стажовете се свеждат до това дали конкретният университет насърчава под някаква форма натрупването от страна на студента на практически умения и опит на доброволна основа и в допълнение на образованието, което университетът като институция осигурява чрез предлаганите академични програми. Възможните форми на насърчаване са разнообразни: създаването на кариерни центрове, сключване на рамкови споразумения с работодатели за провеждането на летни стажове за студентите, признаване на летните стажове за академични кредити при въведена кредитна система на образование, вписване на летния стаж като допълнителна квалификация в дипломата на студента и прочие. Към настоящия момент актовете, регламентиращи тези отношения, са вътрешни на самия университет, приети въз основа на правния принцип за академична автономия на висшите учебни заведения в България. Най-често използваната форма са правилниците за устройство и дейността на съответния университет или факултет. Трябва да се има предвид, че редица университети все още не са уредили тази нова материя във вътрешните си нормативни актове.
Трябва да се има предвид също така, че отношението университет – студент по повод студентските стажове е само една възможност, то не винаги се проявява, тъй като студентът може сам да потърси и намерим желания стаж, без да прибягва за това до съдействие от университета.
Внимание заслужава и правоотношението университет – работодател. То също не е изрично уредено в българското законодателство и се регламентира предимно на договорна основа. В тази връзка приложение намира Законът за задълженията и договорите. Релевантни са и данъчните закони, доколкото регламентират данъчните облекчения в полза на работодателите, в случаите на инвестиране на средства за насърчаване на образованието (виж конкретно Закона за корпоративното подоходно облагане).
Не на последно място следва да се отбележи и ролята на държавата в инициативите по създаването на трайна практика на студентските стажове. Засега тя е все още ограничена, но нараства. Към настоящия момент държавата се ангажира основно с регулиране и насърчаване. Основният нормативен акт в тази връзка е Законът за насърчаване на заетостта.
Тъй като материята е нова, все още липсва цялостна и подробна нормативна уредба на студентските стажове. Съществува разлика между задължителните стажове, които са част от академичната програма на студентите в редица специалности, и доброволните стажове, при които основна движеща сила е инициативата и желанието на студента. Съществува и разлика между предлаганите стажове в държавната администрация, в бизнес организации и в организациите с нестопанска цел, най-вече с оглед спецификите на работодателя.
В нормативната уредба все още не се прави ясно разграничение между изброените видове студентски стажове. Към настоящия момент съществуват само отделни регулации, които уреждат обществените отношения по повод студентските стажове в определена област или вид институция. Такива нормативни актове са Законът за администрацията и Законът за съдебната власт, например. Виж също и Постановление № 103 на МС от 3.06.1991 г. за практическото обучение на студентите от висшите учебни заведения и полувисшите институти.
В частния сектор отношенията, свързани с провеждането на студентски стажове, могат да ангажират три страни: студенти, работодатели и университети. Всяка една от тези три страни влиза в двустранни правоотношения с всяка от останалите две, като изпълнението на задълженията на едната страна обезпечава реализирането на реципрочните права на насрещната страна. Основно е правоотношението между работодател и стажант. Обикновено между тях се сключва договор, по силата на който основното задължение на работодателя е да осигури на стажанта подходящи условия и ресурси – човешки, материални и здравословни, за полагане на труд с цел придобиване на практически умения и опит в съответната професионална област, докато задължението на стажанта е да изпълнява възложените му задачи, като спазва установените от работодателя вътрешни правила за дисциплина и безопасност на труда.
Въпреки че липсва изрична нормативна уредба в областта, принципите на гражданското и трудовото право предполагат интересът на стажанта да придобие практически опит и умения в дадена професионална област да е водещ в правоотношението. Работодателят от своя страна по-скоро инвестира в квалификацията на евентуално свой бъдещ служител, отколкото да получава квалифициран и пълноценен наемен труд и съответно не следва да дължи обичайното за съответната професионална област възнаграждение на стажанта. В този смисъл въпросът за заплащането на възнаграждение за прослужения стаж се явява второстепенен. обективно обоснована е и практиката в България, според която работодателите по стажантски програми обикновено плащат на своите стажанти трудови възнаграждения в минимални размери.
В българското законодателство липсва специална нормативна уредба на отношението работодател – стажант. Поради това правоотношенията между тези две страни са в повечето случаи изградени на принципа на договорната свобода. Основният нормативен акт, въз основа на който се сключват договорите, е Кодексът на труда (чл.61 и сл. и чл. 107 -117). С оглед провеждането на студентски стажове работодателите имат задължения и в областта на социалното и здравно осигуряване. в тази връзка приложение намират и Кодексът за социално осигуряване и Законът за здравното осигуряване, както и приетата въз основа на тях подзаконова нормативна уредба.
Отношенията между студент и университет по повод на стажовете се свеждат до това дали конкретният университет насърчава под някаква форма натрупването от страна на студента на практически умения и опит на доброволна основа и в допълнение на образованието, което университетът като институция осигурява чрез предлаганите академични програми. Възможните форми на насърчаване са разнообразни: създаването на кариерни центрове, сключване на рамкови споразумения с работодатели за провеждането на летни стажове за студентите, признаване на летните стажове за академични кредити при въведена кредитна система на образование, вписване на летния стаж като допълнителна квалификация в дипломата на студента и прочие. Към настоящия момент актовете, регламентиращи тези отношения, са вътрешни на самия университет, приети въз основа на правния принцип за академична автономия на висшите учебни заведения в България. Най-често използваната форма са правилниците за устройство и дейността на съответния университет или факултет. Трябва да се има предвид, че редица университети все още не са уредили тази нова материя във вътрешните си нормативни актове.
Трябва да се има предвид също така, че отношението университет – студент по повод студентските стажове е само една възможност, то не винаги се проявява, тъй като студентът може сам да потърси и намерим желания стаж, без да прибягва за това до съдействие от университета.
Внимание заслужава и правоотношението университет – работодател. То също не е изрично уредено в българското законодателство и се регламентира предимно на договорна основа. В тази връзка приложение намира Законът за задълженията и договорите. Релевантни са и данъчните закони, доколкото регламентират данъчните облекчения в полза на работодателите, в случаите на инвестиране на средства за насърчаване на образованието (виж конкретно Закона за корпоративното подоходно облагане).
Не на последно място следва да се отбележи и ролята на държавата в инициативите по създаването на трайна практика на студентските стажове. Засега тя е все още ограничена, но нараства. Към настоящия момент държавата се ангажира основно с регулиране и насърчаване. Основният нормативен акт в тази връзка е Законът за насърчаване на заетостта.